Откъс от материал на Янаки Стоилов за в. Земя
Като лидер на БСП Лилов постига немислимото – БСП е единствената бивша комунистическа партия в Източна Европа, която печели – при това категорично – първите демократични избори за парламент.
Лилов формулира и идеите, че БСП, пазейки своя исторически корен, традиции и генезис, не бива да възприема априори социалдемократическия модел (на противното мнение е тогавашният премиер Андрей Луканов), а трябва да бъде модерна лява масова партия на демократичния социализъм. Лилов открито споделяше китайския опит и стратегия за промяна на социализма, а днес виждаме, че е бил прав – социалистически Китай е не само водеща държава в новия многополюсен свят, но и най-динамично развиващата се икономика – отворена към света, водеща мирна и солидарна външна политика, провеждаща икономически реформи, основани на доброто от двете системи – социалистическата и пазарната. Уви, не бе по силите на малка България, а още по-малко на една отделна личност да провежда подобна политика в рамките на геополитическата „сглобка“, сътворена от Горбачов и Рейгън/Буш през 1989 – 1990 г.
След оставката си от поста на лидер на БСП (подава я след загубата на изборите за 36-о НС с едва 1% и само 4 депутатски мандата), която бе проява на политически морал и мъжество, Лилов оглави Стратегически център към БСП, заради което и получи медийното прозвище „Стратега“. Отдаде последните си години на задълбочени научни и идеологически търсения, бе стожер на демократичното единство на БСП и лявото, което бе една от каузите на неговата политическа дейност.
Любопитна и малко позната подробност е, че Александър Лилов е българският политик с най-голям стаж като народен представител – в 4-тото, 6-ото, 7-ото и 8-ото народно събрание (1962 – 1966 г. и от 1971 – 1986 г.) до 10 ноември 1989 г. След тази дата е депутат в 7-ото велико народно събрание, в 36-ото, 37-ото и 38-ото народно събрание в листата на БСП (от 1990 – 2001 г.).
Издаваше и списание “Понеделник”, което бе едно от средищата на лявата социална и политическа мисъл, на лявата интелигенция.
Автор е на монографиите: “Критика на съвременни буржоазни теории за природата на изкуството”, “Към природата на художественото творчество” (1979), “Въображение и творчество” (1986), “Философско-теоретически проблеми на ядрената война” (1989), “Диалогът на цивилизациите” (2004), “Информационната епоха” – т. I “Цивилизациите” (2006), т. II “Световният и българският преход” (2007), т. III “Информационното(ите) общество(а)” (2008).
Макар и извън изпълнителните органи на БСП и извън парламента, Лилов остана един от малкото български политици, за които никой не можеше да каже лоша дума, нямаше как да бъде даже и заподозрян в корупция и властолюбие, в чийто глас инстинктивно обществото се вслушваше.
Той си отиде след тежко боледуване, когато отново обществото ни бе разбунено от разделения, протести и политически кавги. Уви, пътят, който Лилов чертаеше за България, не бе осъществен тогава, нито сега.
А дали някога в бъдеще!?
