След като знакови журналисти бяха уволнени от ДУМА от членовете на ИБ Вяра Емилова и Атанас Зафиров, вестникът под ръководството на бившия кадър на в. Демокрация Нора Стоичкова, започна коренно да сменя редакционната си политика.
Вече в ДУМА колонка има Нидал Алгафари – ПР в кампанията на ГЕРБ за президент и вицепрезидент, както и категоричен противник на президентската двойка Радев-Йотова. Само дни след скандалните уволнения в партийния вестник, кадарът на СДС Нора Стоичкова публикува текст, който предизвика остра реакция сред левите среди. Червен Ефир публикува текста на Стоичкова и отговора на Ваня Григорова – синдикалист и Председател е на Сдружение „Солидарна България“.
Не си спомням някога в Дума да се е публикувал текст, с който матросовски да се бранят най-високите доходи в страната. Не работещите бедни, не изнемогващите пенсионери, не майките, не хората с увреждания. Дори, когато с подкрепата на БСП беше въведен плоският данък – ключово престъпление на лявата партия. Дори тогава йезуитски обясняваха, че то е в интерес на средната класа и бедните.
Тук вече няма никакъв свян. Горките хора с високи доходи имали СМЕЛОСТТА да ги обявят. Абе, алоу! Това е законово задължение, не израз на кураж.
След грубия натиск, който се осъществява в Дума. След като малоумни главорези шетат в редакцията на вестника и от висотата на интелектуалната си немощ размахват пръсти на утвърдени журналисти, друго не можеше и да се очаква. Впрочем подчерка на единия тъпак познавам лично, ще застане зад всеки председател на партията, само и само да не изпадне от погледа му. И от листите му. Защото друго, освен да лакейства, това същество не умее.
И все пак е тъпо.
Дума вече е Демокрация. И вероятно ще последва нейната съдба.
Нора Стоичкова: Икономиката срещу бедността
Удивително колко хорска злоба може да събере информация за 120 000 лева годишен доход. 18 018 души точно са се осмелили да декларират подобни приходи пред НАП. От тях са събрани 586,8 млн. лева налози, но тази цифра, макар и по-голяма, не стои добре за обикновеното човешко око. А би трябвало. Защото стремежът ни трябва да е напред и нагоре, а не кой как се е уредил с високи заплати и „защо той, а не аз“, какъвто е масовият случай. По-важно е наистина минималните и средните доходи да се вдигнат далеч над границата на мизерията от 369 лева. Самата граница на бедност трябва да е на средноевропейско ниво, а не разни държавни чиновници да подреждат нещата така, че с всеки лев отгоре на тоя праг да може да се оцелява. Или пък средна заплата от 1543 лева за страната да стои в очите на хората като някакво златно кюлче. 1543 лева за нищо не стигат днес и това е ясно на абсолютно всички. Да не говорим за по-ниските доходи, с които оцеляват мнозинството от българите. От друга страна – зад ръста на доходите трябва да стои здрава, силна и пропорционално развита национална икономика, за да не се превърне той директно в инфлация.
Именно тук е проблемът – зад увеличените разходи в държавата не стои никаква икономика. Парите днес са просто хартия, зад която стои единствено себестойността на доставката й. И обществения консенсус. А ако утре, по някаква причина, общественото доверие се разклати, хиперинфлацията ще се озъби от всички страни. Пак.
От години учени, икономисти и по-обикновени анализатори говорят за едно – необходимо е цялостно преструктуриране на националното стопанство от икономика на услугите в икономика с пропорционално развити производствени сектори. Сега 3 от 4 работни места са свързани с услугите и КОВИД-кризата ни показа, че това не е устойчив модел.
Реиндустриализацията на страната е скъпо струващ приоритет, изискващ поне 10 години и стотици милиарди инвестиции, с които страната ни не разполага. Видя се, че само на чужди пари не може да се разчита, защото в кризисен момент те бързо намират друго убежище.
Има начин България да стъпи на правилните релси. Стига правилно да определи икономическите си приоритети. Стига да се насочим към стимулиране на родното производство. И да спрем да повтаряме мантрата, че държавата няма право да се меси в икономиката. Полша, например, си дотира ябълките с евросубсидии. А българските ябълки се изнасят, защото производителите им не могат да издържат на дъмпинга от вноса у нас.
Непрекъснато се говори за иновации, но ако държавата не намери начин как иновациите да се претворят в производство, всичко остава в сферата на фантазиите и популизма. Къде е заводът за смартфони и таблети, къде са другите иновационни производства? Имаме и наука, и трудов ресурс, но трябва обаче държавата да повярва, че таблетът може да струва 500 лв., а не 2000 лв. най малко.
Пазари трябват, но с какво се занимават търговските ни аташета зад граница?
И друго – къде ни е автомобилното производство? Всички опити удрят в стената на абсолютната държавна незаинтересованост. Трябва ли да напомняме, че във Франция се карат френски марки автомобили, а не германски. Какъвто е масовият случай в държавната администрация.
България трябва да намери своя път с внимателно планирани икономически приоритети и инвестиции. Наши и чужди.