Докато рекордно ниските води на Дунав поставят под сериозно изпитание ядрената енергетика в Румъния и Унгария, българската АЕЦ „Козлодуй“ продължава да произвежда електроенергия. Ситуацията връща вниманието повече от половин век назад – към решенията, взети при избора на площадката и проектирането на първата атомна електроцентрала в България и Югоизточна Европа.През последните седмици сушата в Дунавския басейн доведе до исторически ниски нива на реката. В Румъния първи блок на АЕЦ „Черна вода“ беше спрян още на 28 юли именно заради безпрецедентно ниското ниво на Дунав, а през август беше предприето спиране и на другия работещ реактор. Двата блока обичайно осигуряват около една пета от електроенергията на страната.
Сериозни проблеми възникнаха и в Унгария. АЕЦ „Пакш“, която е с обща мощност около 2000 мегавата и има ключово значение за унгарската електроенергийна система, беше принудена рязко да ограничи производството си заради нивото на Дунав. Проблемът не е, че в реката изобщо няма достатъчно вода за охлаждане, а че водното ниво падна под възможностите на съществуващите водовземни съоръжения и помпи.
На този фон въпросът защо АЕЦ „Козлодуй“, също разположена на брега на Дунав, продължава да работи, е напълно закономерен.Задаване на картинка за публикацията
Отговорът трябва да се търси както в конкретните инженерни решения на централата, така и в начина, по който още преди десетилетия е избрана нейната площадка.
Решението е взето още през 60-те години
Историята на българската ядрена енергетика започва далеч преди първият реактор да произведе електричество. След технико-икономически проучвания е избрана площадката край Козлодуй на брега на Дунав, а на 1 ноември 1968 г. Министерският съвет одобрява идейния проект за изграждането на атомната централа.
На 6 април 1970 г. започва строителството на главния корпус. Мащабът за времето си е огромен – сградата е с дължина 240 метра, ширина 105 метра и височина 40 метра. На обекта се работи непрекъснато на три смени.
Само четири години по-късно България вече има ядрена енергетика.
На 30 юни 1974 г. първи блок достига първа критичност, а на 24 юли същата година е включен в електроенергийната система. Официалното откриване на АЕЦ „Козлодуй“ е на 4 септември 1974 г., а на 25 октомври първи блок достига 100% мощност.
Така България става първата страна в Югоизточна Европа с атомна електроцентрала.
От два реактора до най-големите мощности в България
Развитието продължава през следващите две десетилетия. Втори блок започва производство през 1975 г., трети – през 1980 г., а четвърти – през 1982 г. След тях идват значително по-мощните пети и шести блок с реактори ВВЕР-1000.
Последният – шести блок – е свързан с електроенергийната система на 2 август 1991 г.
Първите четири реактора впоследствие са окончателно спрени, но пети и шести блок остават гръбнакът на българската ядрена енергетика. След мащабни програми за модернизация и оценка на остатъчния ресурс срокът им за експлоатация беше продължен. За шести блок например анализите обосновават възможността за дългосрочна безопасна експлоатация, а Агенцията за ядрено регулиране издаде през 2019 г. нова десетгодишна лицензия.
Дунав винаги е бил част от уравнението
Местоположението на една ядрена централа не е случайно. Огромните количества топлина, които трябва да бъдат отвеждани при производството на електроенергия, правят наличието на надежден източник на вода ключов фактор при проектирането.
Именно затова голяма част от атомните централи в Европа са изградени край големи реки, морета или други значителни водоизточници.
Тук е важно и едно уточнение, което често се губи в публичния разговор. При реакторите ВВЕР водата от Дунав не преминава през самия реактор. Ядрената част и системата, използваща речна вода за отвеждане на топлината от кондензаторите, са разделени. Затова речната вода не трябва да се възприема като вода, която непосредствено „охлажда ядреното гориво“ при нормалната работа на блока.
Днешната екстремна суша показва колко важни са не само количествата вода в реката, но и конкретната конструкция и височината на водовземните съоръжения. Именно това се оказа критично в Унгария – операторът на „Пакш“ обясни, че при рекордно ниския Дунав нивото е паднало под това, при което съществуващите помпи могат нормално да черпят вода.
Половин век по-късно
Любопитното е, че при проектирането на ядрените централи по Дунав инженерите още преди десетилетия са работили с исторически хидроложки данни и сценарии за екстремно маловодие. Днешната суша обаче на места вече преминава граници, смятани някога за изключителни.
При „Пакш“ например сегашното ниво на Дунав слезе под предишния рекорд от 2018 г., който от своя страна вече е бил под използвания при проектирането исторически минимум. И точно тук историята на АЕЦ „Козлодуй“ придобива ново значение.
Централата е замислена през 60-те, започва да се строи през 1970 г., произвежда първия си ядрен ток през 1974 г., а повече от половин век по-късно остава фундаментална част от българската енергийна система.
От първата копка до включването на първи блок минават малко повече от четири години. От първи до шести блок развитието на площадката продължава повече от две десетилетия. Зад тези дати стоят поколения проектанти, строители, монтажници, инженери, физици и оператори.
И може би именно сегашната криза по Дунав е подходящ момент имената и трудът им отново да бъдат припомнени.
Защото инфраструктурата се оценява истински не когато условията са нормални, а когато дойде кризата.
Днес Дунав поставя на изпитание енергетиката на цяла Централна и Югоизточна Европа. Румъния остана без ядреното производство на „Черна вода“, Унгария беше принудена драматично да ограничава „Пакш“, а България засега запазва своята ядрена генерация.
Това не е аргумент за идеализиране на една или друга политическа епоха. То е аргумент за нещо много по-просто – за стойността на дългосрочното инженерно и държавническо планиране.
АЕЦ „Козлодуй“ е започната преди повече от половин век от хора, които са знаели, че няма да видят целия живот на съоръжението, което изграждат.
Днес, когато Дунав достига нива, които поставят под въпрос работата на атомни мощности в съседни държави, техният труд продължава да бъде част от енергийната сигурност на България.
И може би точно това е най-доброто определение за стратегическа инфраструктура – да построиш нещо не само за своето време, а и за кризите, които ще дойдат десетилетия след теб.
