Автор: Велиана Христова
През 2016 г. бяхме заедно в Скопие. На една сергия Джеки видя голямо червено знаме с дълга дръжка и няколко пъти се обръща да го зърне пак. Подарих му го и той хукна през централния площад, веейки този флаг – символ на неговия живот. Наоколо хората се спираха и ръкопляскаха.
Странно е, че това бе първото ми видение, когато дойде страшната вест, че тази нощ е починал Анжел Вагенщайн. Грамаден писател, режисьор, антифашист, комунист и невероятен приятел, за какъвто човек може само да мечтае. Няма човек да е потропал на неговата врата и той да не е откликнал. За всяка от тези страни на неговия живот, протекъл през три преломни епохи, може да се напише отделна дебела книга. Но има нещо, което ги обединява: умението да бъде свободен, което го правеше силен във всичко – и когато чрез образа на Езоп говореше за бунта срещу тиранията, и когато неговият цар Борис I ни предаваше вярата във вечните български устои, и когато негодуваше срещу днешното разсипване на България, и когато критикуваше развалата в партията и написа на Нинова: „Умолявам те, подай си оставката!“
Ето няколко думи на Вагенщайн от едно наше интервю в „Дума“:
„Моят идеал винаги е бил и си остава комунизмът. Комунизмът е мелодия. Това е една песен. Човек понякога забравя думите, но мелодията остава. Някой може да смени думите, но важно е да запазиш мелодията…
Аз съм се съпротивлявал и се съпротивлявам срещу фашизма. Както виждаме, той се възражда в България, не знам дали всички го разбират. Съпротивлявам се освен това срещу капитализма. Защото фашизмът е един много отвратителен, но временен строителен материал на капитализма…
Кризата в БСП и въобще на левицата според мен се дължи преди всичко на нейното идеологическо обезличаване, страхлив стремеж към „снишаване“ и сливане с околната среда – т.е. отказ от ясно изразена лява индивидуалност, от защита на вековната ценностна система на левицата, бюрократична апатия при системно провежданата от десницата стратегия за нейното демонизиране, за фалшифициране на отделни събития и периоди от историята й. Равнодушието, мързеливият отказ от активен отпор и нежеланието да изразяваме публично и ясно своята гледна точка всеки път, когато подмяната на истината се върши от отделни личности и медии, постепенно деформира – особено при младите поколения – представата за БСП и за случилото се в един нееднозначен и относително кратък исторически период. Целият кървав ХХ век – арена на войни, насилия, преврати, политически убийства и революции – бе сведен и от високите коридори на властта, и от уличните кресльовци, и от медийните манипулатори единствено до обвинения за извършени действителни или мними грешки и грехове след Девети септември 1944 г. Убийствата на Стамболийски, Алеко, Гео, Вапцаров и стотици други, нощните преврати и безчинства на полиция и жандармерия, изселването на еврейските семейства от София и отнемането на цялото им имущество, безчислените жертви на хората, обрекли се на народа, преследвани с цели родове и обречени на зандани и бесилки, а днес обозначавани с веселяшкото „червени боклуци“. Откъде младите да познават тези старателно изтривани странички от нашата история, щом и ние млъкнахме?! „
Анжел Вагенщайн е част от ума и сърцето на партията – става неин член през 1941 г. и остава винаги верен на социалистическата идея за по-добър и по-човечен свят. „Може да съм пълен глупак, но аз оставам верен сега повече, отколкото преди 10 ноември 1989 г. Тогава не бях верен – бях зле. Сега пак съм зле, защото не ми прощават верността.“ Това са думи на Вагенщайн, когато е отговарял на една анкета като депутат във Великото народно събрание. Никога не е живял лесно – като всеки, който има и отстоява позиция. Както ми каза в едно интервю: „Никога не съм приемал превтасали истини с изтекъл срок на годност като вкиснал ланшен мармалад. Затова се опитвам да събудя онези уж прости, но топлокръвни представи за добро и зло, за обикновена добродетел и обикновена мерзост, за приятелство и предателство, за достойнство и унижение. „
Същите думи би казал и сега, седейки в малкия си кабинет, в който висят редом снимките му като арестант в ада на Гешевата полиция и мечът на Борис І, а от купищата ръкописи и книги надзъртат пространства и епохи, паметта за които пречи на времето да ги превърне в прах. И някогашното момче от пловдивския квартал „Орта мезар“, което светът отдавна нарича Големия Вагенщайн, гледа на компютърния монитор филма за себе си („Изкуството е оръжие“) на американската режисьорка Андрея Саймън от нюйоркската студия „Аркадия“, която наред с разказа за книгите и филмите му, за огромния му авторитет от Шанхай през Москва, Берлин, Рим, Париж и Мадрид до Ню Йорк, най-подробно описва и участието му в Съпротивата, смъртната присъда, от която по чудо е спасен с идването на Девети септември, възторжените му думи за Вапцаров. За разлика от българските телевизии, които днес в съобщението за кончината на Джеки го нарекоха голям писател и сценарист, но не посмяха да кажат дори, че е антифашист…
И друг път съм писала за перипетиите в живота му: „Няколко негови филма са били забранявани и спирани преди 1989 г. В началото на 50-те години дори го изключват от партията, после се оказва, че по погрешка му приписват случка, към която няма никакво отношение, и го възстановяват без прекъсване на партийния стаж. След 1989 г. му връчиха 6 тома с материали от подслушванията на бившата ДС в дома му. През цялото време филмите му са награждавани с най-висши награди по света и у нас, книгите му са преведени на десетки езици, носител е на най-висшите български държавни награди. известният писател и журналист Валентин Караманчев пише, че днес България има двама писатели, които могат да получат Нобелова награда – Анжел Важенщайн и Антон Дончев. Вече ги няма и двамата.
През 1968 г. Вагенщайн е на снимкив Чехия на филма си „Езоп“. Снимат епизода, когато цар Крез навлиза в Ефес, където управлява тиранин – на кораб с червени платна военачалникът вика: „Идваме да помогнем на демокрацията и ще останем тук, докато народът ни иска.“ В този момент съобщават, че войски на СССР са навлезли в Чехословакия. („Влязох в бараката и заплаках. После имаше дълго следствие срещу мен, никой не искаше да повярва, че съм писал сценария година по-рано.“) Вагенщайн прави не просто филми, той заявява пред зрителя позиции. Филмът му „Гоя“ с великолепния актьор Донатас Банионис, сниман в Ленинград, в България, в ГДР и в Дубровник, е не просто за живота на големия художник, а е за това, готов ли си на компромиси в името на шанса да си придворен и обгрижен от властта. Това е Джеки: навсякъде и винаги буден и непримирим“.
Да си спомним финала на филма на Джеки „Допълнение към закона за защита на държавата“ – за терора над комунисти и земеделци през 1925 г. Всичките леви са избити, полицията може да си отдъхне, повече никой няма да буни реда със защита на простите селяни. И в този момент на погром над всички надежди изумените погледи се обръщат към хълма – там, неизвестно откъде взело се, се развява на вятъра едно гордо червено знаме. Простреляно, но живо… С това послание Анжел Вагенщайн винаги остава с нас.
Неговата невероятна биография
Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. По политически причини семейството му емигрира за кратко във Франция. След амнистия се завръща в България, завършва строителен техникум. След влизането на България във войната на страната на нацистка Германия той е изпратен в еврейски лагер за принудителен труд, откъдето избягва и се включва в съпротивителното движение срещу фашизма. Ремсист, член на БКП от 1941-ва, участник в Съпротивата, член на бойна група, запалила склада за кожуси в София, предназначени за хитлеристката армия край Москва през мразовитата зима на 1941-1942 г. няма и 19 години тогава. След предателство заловен, пребиван жестоко в полицията на Гешев, осъден на смърт. Само случайността му помага да живее. Част от Софийския затвор е разрушен от американска бомба, затворниците са преместени в Сливенския затвор, където чакат изпълнение на присъдите си. Но Съветската армия навлиза в България и на 8 септември Джеки излиза на свобода.
Непосредствено след това Вагенщайн отива на фронта, като един от ръководителите на първия български фронтови театър „Народна естрада“. След войната е от първия випуск български студенти, изпратени в Москва да се учат на кинематография във ВГИК. Той е първият чужденец, завършил тази най-стара филмова академия в света – дипломата му е с номер 1. Когато се връща, в „Българска кинематография“ прави първите си стъпки. И още вторият му филм след „Септемврийци“ – „Тревога“ по Орлин Василев, е спрян от Вълко Червенков, понеже в него… липсвала решаващата роля на Червената армия. „Тревога“ обаче е първият български филм с международна награда – от Карлови Вари. След това през 1959 г. у нас е забранен филмът на Вагенщайн „Звезди“ с режисьор Конрад Волф (брат на знаменития немски разузнавач Маркус Волф). „Кони си отиде само на 56 г., беше ми като брат“, казва Джеки. Докато у нас забраняват „Звезди“, филмът получава Голямата награда на филмовия фестивал в Кан, макар че на фестивала е представен като немски(!). Това е най-голямата награда на български филм досега, той печели призовете навсякъде, където участва. А е забранен в България, понеже показва депортирането на македонските и егейските евреи, осъществено от българското фашистко правителство и от Българската армия – нещо, за което и днес властта предпочита да мълчи.
Анжел Вагенщайн е сред 12-те интелектуалци реформатори, поканени от президента Франсоа Митеран на историческата закуска в София при закрити врата през януари 1989 г. Бе член на комитета за защита на Русе. По негова идея на 18 ноември 1989 г. е организиран големият митинг на площад “Св. Александър Невски”. Бил е депутат от БСП в VII Велико народно събрание.
Вагенщайн е автор на сценариите на 52 игрални, документални и анимационни филма, произведени в девет страни. Автор е на пиеси за възрастни и деца, поставени в България и чужбина. Сред най-известните му заглавия са „Звезди“, „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „След края на света“, „Борис I“, „Гоя или Тежкият път на познанието“, „Езоп“, ‘’Cлед края на света’’. Филмите му са отличени с най-високи награди на международните кинофестивали в Кан, Берлин, Аделаида, Виена, Акапулко, Москва, Карлови Вари, Авелино и др. Написал е 7 книги. Романите му „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“ са преведени и се издават и днес на френски, немски, английски, руски, испански, полски, чешки, унгарски, македонски, италиански, китайски, иврит. Отличени са с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература „Жан Моне“ през 2004 г. Официално е поканен за член на Американската Гилдия на писателите. През 2011 г. излиза книгата му „Преди края на света. Драскулки от неолита”. Един ироничен и мъдър роман равносметка, побрал съкровени спомени от „неолита” на епохата, забавни епизоди от кухнята на киното, непознати страници за Съпротивата и за парадоксите на времето, в което живеем. А въз основа на друго негово знаменито произведение – „Съновидение за св. Борис I”, е създаден сценарият на емблематичния игрален филм „Борис I” на режисьора Борислав Шаралиев с участието на Стефан Данаилов в ролята на големия български владетел.
Анжел Вагенщайн е носител на множество български и чуждестранни отличия, вкл. ордените „Стара планина – I ст.“, „Св.св. Кирил и Методий“ с огърлие, френските звания „Офицер на Ордена за заслуги към нацията“ и „За литература и изкуство“, на две отличия от Кралство Испания . Лауреат е на българската държавна награда „Паисий Хилендарски“, на Германската национална награда за изкуство I ст., на Годишната литературна награда на Сорбоната, на Международната награда за човешки права „Свят без нацизъм“, на руския медал „Пушкин“ за заслуги в развитието на културните ни връзки, на награди на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти, на Наградата на НС на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков – Майстора“ (2017), на наградата на София за изключителни постижения и принос в националната култура. Почетен гражданин е на Пловдив.
