Митко Палаузов е роден на 8 ноември 1930 г. в с. Енев рът, Севлиевско. Малко след раждането му, родителите му Ганка и Трифон Палаузови, от недоимък се преместват да живеят последователно в Севлиево и Габрово (1936). Тук, в големия пролетарски център, те са фабрични работници и живеят в малка кирпичена къща на „Бакойския баир“, съвсем наблизо до съвременното VI Основно училище. Митко започва да учи в града. Родителите му се свързват с комунистическите организации във фабриките, където работят. В къщата им се провеждат комунистически събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на БРП (к), в чийто състав влиза и Трифон Палаузов.
Червен Ефир публикува един текст на Димо Тодоров, за да си спомним за малкия герой.
Автор: Димо Тодоров, Източник: ДУМА 2013
Осеникова поляна стана известна след 1 април 1944 г. с жестокото убийство на 13-годишния Митко Палаузов, партизанчето от Габровско-Севлиевския отряд – Димитър Трифонов Палаузов-Методи. Преките изпълнители на това жестоко престъпление са: „Именувам се Иван Дим. Близнаков, групов началник при Плевенското областно полицейско управление… Крум Ив. Дрончев, подпоручик от 9-и дивизионен артилерийски полк, гр. Севлиево… Дончо Цолов Христов, полицейски разузнавач в Севлиево… Русчо Тончев, младши полицай при Севлиевското околийско управление“. От Севлиево ги изпращат ръководителите за борба с партизаните: Христо В. Стойнов – фабрикант, Никола Попов – адвокат, Съби Кривошиев – свещеник. Нареждането е да открият землянката на Осеникова поляна и ликвидират укриващите се партизани. Конкретното нареждане е живи партизани да не вземат. Изпращат ги 3 дни след Балванската битка.
Сутринта на 1 април от Севлиево тръгват с камион, ръководени от Близнаков и Дрончев, 30 полицаи, войници и съкрушеният от изтезания партизанин Иван Данаилов-Доктора. Той е ранен и заловен на 29 март в Балванската битка. Предния ден Близнаков нарежда да се осигури магаре, понеже Доктора не може да се движи, а той ще ги води до землянката. Към групата се присъединяват 7 полицаи от охраната на Барутната фабрика.
При лесничейството Близнаков нарежда: „Момчета, имаме задача да отидем с военните на Балкана да претърсим едно скривалище, в което се намират болни нелегални и една жена с малко дете“. Понеже полицаят Русчо като местен човек познава района, ги повежда. До чешмичката Близнаков и Дрончев тихо съобщават: „Тук наблизо вече се намира скривалището. Ще се разделим на три групи, пръснати във верига“. И Близнаков допълва: „Ако намерим болните нелегални, ще стреляме в тях, защото нямаме за цел да ги ловим живи, а да ги избиваме“. И заповядва придвижването да става внимателно и тихо.
Полицаят Русчо с група и лека картечница излизат напред и първи откриват землянката. И централното ядро с Близнаков и Дрончев излизат към нея. Поставят лека картечница до голям бук, а друга е на земята. Близнаков нарежда: „Няма нужда от предупреждение“. И откриват огън. От землянката се чуват няколко изстрела. Чува се молещия глас на майката Ганка: „Дете има, не стреляйте“. Тя подава ръце от землянката и при възгласа: „Детенцето ми!“ – пръв хвърля бомба Дрончев, последван от Близнаков и полицаи. Шест от бомбите експлоадират. Тогава подофицер изстрелва с шмайзер няколко пачки. Нареждат на Доктора и той вади от землянката Ганка с градски брич, кожух, обувки и дълги чорапи, Митко в нов голф и ватирана фанелка и труповете на двама партизани. Вземат личните вещи, по 2 пушки и пистолета, дрехи, обувки и книжа. Строяват полицаите, проверяват по колко патрона са изстреляли, товарят иззетите вещи на магарето и отиват в с. Купен. Оставят труповете на открито цяла седмица край землянката. Така завършва двудневната Балванска битка.
При отчета Марин Конов – кмет на Севлиево, и ръководителите за борба с партизаните изявяват възхищението си, че задачата е изпълнена – нелегалните са открити убити. По нареждане на Дочо Христов – министър на вътрешните работи, севлиевец, всички полицаи получават награда по 5000 лева.
Митко Палаузов е роден през 1930 г. в махала Енев рът, планинско гнездо в Севлиевско. Родът Палаузови е издънка от здрав български корен. Дедите им, волни хайдути, кръстосвали дебрите на Предбалкана и Стара планина. Детството минава при баба му Рада на село. Най-интересни за малкия Митко са вечерите край огнището. Сладкодумната старица разказва на внучетата за холерата, чумата, непокорните им деди и за хайдутите. Митко отива при родителите си Ганка и Трифон в Габрово през април 1938 г., където учи заедно с децата на работници и на бедни граждани от крайните квартали в училище „Неофит Рилски“.
Митко е ученик само 6 години. Родителите му построяват дом на склона на Бакойския баир през 1939 г. Положението рязко се променя след идването на немската армия през 1941 г. Въвежда се купонна система за хляб и хранителни продукти. Тогава директорът на училището изпраща писмо до Върховния комисар по снабдяването – София. „Донасям Ви, господин комисар, че в повереното ми училище… учениците са предимно деца на фабрични работници и бедни граждани. Голяма част от учениците са окъсани и боси. Родителите им са в невъзможност да намерят каквито и да било дрехи“. Писмото е от 11 декември 1943 г., когато Митко Палаузов е партизанин от 6 месеца и е в землянката на Осеникова поляна.
През март 1943 г. бащата Трифон Палаузов минава в нелегалност с име Манол. Месец по-късно сестра му Русана също минава в нелегалност. Трудно е положението на Митко и майка му Ганка. И преди това Митко е помагал в нелегалната дейност. Затова с готовност приемат решението на бащата, вместо при баба и дядо в Енев рът – отиват в партизанския отряд. От 22 май пред празника на народната просвета те са в партизанския отряд. Това е пролетта на 1943 г., когато партизанското движение се масовизира. Така от рода Палаузови партизаните са четирима: бащата Трифон, майката Ганка, Митко и лелята Русана.
Фашистката власт не прощава дързостта на ученика-партизанин. Под натиска на полицията училищният съвет на Второ основно училище „Неофит Рилски“ на 19.IХ.1943 г. решава: „Че дейността на ученика Димитър Трифонов Палаузов е несъвместима със званието му на ученик и предлага на областния инспектор в Плевен да разреши изключването му от училище“. Тогава Митко е четвърти месец партизанин.
През юни са интернирани в с. Чорбаджийско, Момчилградско, баба му Рада и дядо му Цоню със стринка му Донка и чичо му Иван. За двете домакинства се грижат 14-годишният братовчед на Митко – Цоню Иванов, и по-малката му сестричка Радка. Цоню върши непосилната полска работа. И когато трябва да пожъне нивите, помагат му хората от селото. През юни баща му с партизани правят землянката на Осеникова поляна. Митко бди на пост, да не бъдат изненадани, и така участва в направата на лобното си място. Седем месеца мъжествено понася трудностите, нощните походи, срещите с врага. След акция в с. Химилии (Ясеново) партизаните се изтеглят по река Лешница (Химитлийската пътека) в Шипченския дял на Стара планина. Настигнати, влизат в бой с полицията. В боя участва и Митко с пистолет в ръка. Към връх Корита нагазват новия сняг. Тогава щабът на отряда решава да оставят ранения Младен с трима болни партизани в землянката на близката Осеникова поляна. Да се грижат за тях, отиват Митко и майка му Ганка. Раздялата на Митко с баща, леля и партизаните е сърдечна и драматична. Шестте партизани в началото на суровата зима на 10 декември се разделят с отряда и остават в землянката на Осеникова поляна.
С тях Митко ще прекара последните 127 денонощия от живота си като партизанин.
Житиеписецът на отряда, партизанинът Митко Яворски, пише, че землянката е и болница. Тя е вкопана в склон, правоъгълна, с черни стени и пезулче за газена лампа.
Магда Гинова-Роза с навехнат крак преседява в землянката до 28 декември. Тя споделя, че землянката е добре замаскирана. В нея едва се побирали шесте партизани. Прави не можели да стоят. Тя е тъмна и влажна. Свещ палели рядко, огън – за приготвяне на храна. Митко помагал на майка си да превързват раните на Младен. Носел вода от близкия поток. С винтяжка, голфче и шапка се измъквал през тесния отвор на землянката и през дълбокия сняг слизал до извора. Мечтаел да се върне в отряда. Тъгувал за училището. Ятаци от махаличките ги снабдяват с храна. Те са единствената им връзка със света.
Последни Паско Янев-Тошо и Иван Кунчев-Кирчо посещават землянката. Това е в края на март, няколко дни преди Балванската битка. Положението било тягостно. Снегът се топял и в землянката течала вода. На пода имало локва. Влагата била страшна. Васил Хубанов починал през февруари. Другарите му го погребали близко до землянката. Раната на крака на Минчо Андреев-Младен била почерняла. Превързват го, но краят му бил очевиден. Не бил добре Иван Илиев-Гошо. Ганка, майката на Митко, била с разклатено здраве. Не бил добре и Митко. Голямото физическо изтощение, недояждането, влагата и зимния студ се отразяват на физическото им състояние. За четиримата партизани землянката била тясна и неудобна. Влагата, студът и застоялият живот омръзнали на всички и с нетърпение очаквали да дойде пролетта, но вместо нея идват полицаи-убийци.
През декември се предава Стойчо Шилаков-Школника и съобщава, че в землянка в Балкана има болни партизани, че там е ходил и я знае Иван Данаилов-Доктора. Той е ранен и заловен в Балванската битка на 29 март. Подложен на нечовешки изтезания, полицията го принуждава за три дни да каже землянката на Осеникова поляна. И така се стига до акцията в събота – на 1 април 1944 г.
Митко Палаузов не е единственото дете участник в борбата против фашизма, но е най-яркият. Затова животът, дейността и героичната му смърт са светъл пример.
