*
Авторски текст на журналиста Явор Дачков, публикуван във Фейсбук
Докато превъртам каналите, попаднах на едно предаване на БНТ, което се казва „Иде нашенската музика“.
Това ми се струва най-подходящото име за българска партия, която е на власт.
Има нещо почвеническо в това име, което описва най-добре българската стихия, устремена към властта.
Иде точно наш’та простотия!
Някакъв Пурко, нещо като перманентен български народнячески триумф. Вагнер на гайда с бъклица и дрян. Българското победоносничество.
Банален фолклор в неделя по обед по националната телевизия.
Схемаджиите по душа го презират, защото е скучно и „не работи“. На мен не ми е по душа, защото е фолклор и е банална народна музика. Но тук естетиката няма значение.
„Прогресивна България“ е ИНМ. „Иде нашенската музика!“ Сменяме оркестрантите или диджея и започваме купона отначало. Това е българският банкет.
В последните години стана толкова изморително, че няма нужда да се сменя оркестърът или диджеят, а им поръчваме кой с каква плоча да смени.
Впрочем, сега се сетих, че когато се обсъждаше по маси и компании как ли ще се казва партията на Радев – на мен ми хрумна, че е най-подходящо да е партията „Иде нашенската музика“. Популисткото ми предложение бе „Да живее България“, което и досега ми се струва много добро – движение „Да живее България!“ – ала Форца, Италия, Морфов стайл, но както и да е.
„Иде нашенската музика“ е идеално. И е точно за Прогресивна България, в която няма нищо прогресивно и слава Богу!
Това е партия микс между заводски празник за осми март с три дена ролки на главата и перхидрол при соца, избледняла носталгия по шпек-салама от рекламата за Пепи, смътни спомени по билетче за транспорт от шест стотинки, омешани с дигитална борба с корупцията в обществените поръчки и малко гербаджийска лека мутренска закваска от провинцията – почва.
Нещо като машина на времето, която е засякла.
Като в стария виц – пубертет хванал златната рибка, която му казала много бързо да си намисли едно желание, и му се паднало колело с цици.
И ние така. Много бързо трябваше да си измислим нова власт и ни се паднаха селяни с дигитален портфейл.
В моите очи етапът на българското общество с „Прогресивна България“ на власт е малка стъпка към опита да се примири непримиримото. Понеже сме бавноразвиващи се, това испанците го направиха преди 70 години.
Ние трябва да се опитаме да примирим дивите селяндури и примитиви на комунизма с отвратителните парвенюта и циници на буржоазията. Само времето може да лекува тези патологии и днес май му е дошло времето. И двете страни са износени и не стават за нищо. Нямаха характер в миналото, за да се сблъскат в истинска гражданска война, и затова сега го караме по-бавно. Няколко десетилетия назад и още толкова встрани от народите с характер. Но това не е лошо.
Тези неща, които ги пиша, не са обида, а опит да се смели този симпатичен абсурд, защото България все пак е симпатична страна на фона на останалия западен потрес, чийто разпад е истинско разочарование и тъга.
България, в която живея в абсурд, откакто се помня, а днес живея по-добре, отколкото си мислех, че мога да живея в чужбина преди години, е чудна страна в своята посредственост. Стига човек да го разбере и да не се пъне в болните си лични амбиции.
Иде нашенската музика.
Тя е леко соц, народна е, не е джаз, но не е и чалга. Няма нищо общо с техното пред „Св. Александър Невски“, нито с денонощното разбиване на мозъчни клетки по клубовете. С нищо няма да ви изненада, но няма и да ви повлече към оргия. Няма да ви го набие с 200, а само с 20.
Новата история на България е бавно лутане между инфантилизъм и откровена патология. Зрелостта тук изглеждаше непостижима.
Като че ли я достигнахме при късния Живков, но после всичко се разпадна заради разпада на СССР.
Мисля, че патриарх Даниил и Румен Радев са знак към нормализация на тази възпалена невротична българщина, но кой знае. Може и да се лъжа.
Това е парадокс, но българите не са били никога толкова зрели като общество, колкото сега. Затова и живеят толкова добре.
Жалко е, че много малко хора помнят какво беше и си дават сметка какво е. Поради тази причина не оценяват онова, което имат, и съвсем не знаят какво ги очаква.
