Галин Дурев е доктор по политология от Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Завършил е бакалавърска степен по специалност „Политология” в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, магистърските програми „Политически мениджмънт” и „Международни отношения и проблеми на сигурността” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, както и “Защита на националната сигурност” в Академията на МВР.
Понеже, както видях в много други коментари по темата, мен приятели не са ме карали да се впускам в обяснения по повод случващото се в Украйна, затова реших да изчакам да отминат първите пориви на информационната война.
Намирам подхода да се коментират подобни събития на база изявления на политически фигури и официални съобщения в медиите за доста повърхностен, защото се прави в условия на остър дефицит на обективна информация. Сатанизирането на едни и сакрализирането на други също не е добър научен подход към проблема. Непрестанното пречупване на темата от разни коментатори през призмата „про-анти“ едва ли също би ни било от полза при обяснението на събитията. Разглеждането на случващото се като дуел между автократична Русия и свободолюбива Украйна, при това не особено интересен дуел, въвежда в сериозна заблуда. Обективността на коментаторите в случая трябва да премине отвъд украинските и руските флагчета по Фейсбук профилите към една максимално ценностно неутрална и лишена от емоции позиция.
Вчера постоянно се натъквах на коментари кой какво бил познал от случващото се. Врачуването обаче няма място в анализа. В макрорамка случващото се отдавна е очертано от много автори като закономерен процес, чийто завършек по отношение на Украйна е въпрос само на време. През последните години се натрупа достатъчно критична маса за поредната промяна на глобалната система, като трансформацията, за съжаление, е на път да приеме формата на макрорешение по модела на Моделски и Томпсън (голяма война), ако досегашният хегемон не реши да сподели властта си. Всичко, което се случва в света, следва да бъде разглеждано в контекста на тази последна фаза от настоящия глобален преход. Украйна се оказа най-чувствителното и същевременно уязвимо звено, своеобразен геополитически гласис, където САЩ вече десетилетие изпробват решителността на Русия.
Случващото се днес не е единичен „акт на агресия от страна на Путин“. Това е десетилетен процес, имащ глобална логика, в който твърде малко от замесените актьори наистина се интересуват от съдбата на Украйна и украинския народ. Нека не се заблуждаваме, проблемът на Русия не е членството на Украйна в ЕС, както това бе представено преди близо десетилетие. Проблемът е, че то винаги върви с бонус от съответния брой американски приятели. Затова и през последните години Русия отказа да се занимава с ЕС, а премина на пряко договаряне директно със САЩ. Всъщност, проектирането на американско влияние чрез инфраструктурата на НАТО е най-голямата заплаха за сигурността в Европа, която, предвид случилото се в Украйна, явно не е и особено ефективна при разрешаване на проблеми с актьори, които си говорят директно с Вашингтон. Отдавна съм привърженик на идеята за обща европейска армия. Време е да започнем да плащаме за нашата сигурност, защото когато плаща някой друг няма защо да се сърдим, че той може да има различни виждания от нас. НАТО е атавизъм, който отдавна трябваше да е напуснал границите на Европа. За една година руската решимост бе изпробвана в Беларус, Казахстан и Украйна. Едва ли можем да сме доволни от резултата. Нормален човек не би следвало да се радва на война.
Стратегическата грешка на западните държави е, че в отношенията си винаги изхождат от собствените си ценностни позиции, интереси и специфично формирана гледна точка. Ако погледнем всичко случило се през руската гледна точка, на базата на руските геополитически концепции, външнополитически публични документи и стратегии за сигурност, то нищо днес не би ни изненадало. Някои с възмущение ще кажат, „кой им дава право да чертаят червени линии“. Да, актьорите от подобен ранг винаги са имали тази привилегия, особено когато върху тях се оказва натиск.
По-важният въпрос е докъде ще стигне Русия в осигуряването на буферната украинска територия – до ликвидиране на украинските сили, до инсталиране на марионетно управление или до пълно усвояване на завзетото. Вероятно съвсем скоро Украйна ще трябва да преговаря с Русия, изоставена от своите доскорошни приятели.
Накрая, като лирическо отклонение, случващото се днес вероятно ще има тежки хуманитарни последици. То е и колосален удар по либерализираната до състояние на безмозъчност европейска зелено-куиър бюрокрация, която десетилетия ни втълпява, че живеем в други времена. Никога не съм вярвал, че войната е атавизъм. Винаги съм поглеждал снизходително към коментарите, че тя е изчезващо социално явление в по-голяма част от света. Войната съществува и този факт не се влияе от емоционалните етикети, които и пришиваме. Ограничаването и в никакъв случай не преминава през нейното отричане. За съжаление Европа разбра това по трудния начин, с рана някъде в нейното сърце. Всички дразнещи сърцераздирателни вопли и профилни флагчета вече са излишни. Със сигурност мога да кажа, че украинското месо не боли повече от афганистанското, иракското, либийското или сирийското, дори така да ни се иска или да ни е по-удобно. Вероятно и на Путин му е все тая какво мислим за него и какво пише поредния коментатор, както впрочем и на Байдън. Може дори да са го обсъдили при последния си разговор.
Да му мисли Европа.
