Трифон Митев: У Яворов всичко е велико

У Яворов всичко е велико – великото се трупа миг след миг, във времето и с изминатия път, с преживените воли и неволи.

Още от раждането – легенда или не, но красиво и като от орисница звучи, че на току що родения Пейчу сърчицето спира – и се разбужда дали от майчиния зов, дали от камбанен звън на близката черква, приветствала руските воини-освободители на Чирпан от османско робство. Оттогава е все така – живот и смърт се сплитат на кълбо у поета: в неговите дни и нощи, в стихове и драми, в статии и възпоменания… Мистика и действителност, крайморска тишина и планински бури, светлина и мрак – всичко е едно цяло, което се превърта и побърква във времето и пред всеки от нас – всеки от нас го вижда различно и по своему, но винаги с усещане и разбиране за неспокоен дух, който все повече израства в съзнанието ни, колчем за пореден път препрочитаме стиховете и неговата проза – „роднините все Яворов четат“, както е по стиховете на Павел Матев.

Или когато се вглеждаме в живота на великия страдалец от нашия град Чирпан, понесъл съдбата си, както Христос своя кръст към Голгота…

Има високи планински върхове на Земята – на Хималаите и Кавказ, на Алпите и Пиринеите, на Карпатите и стария Балкан – с различна височина, но никой не сочи кой от тях е по-пръв от другите със своето емоционално за един човек или за цели народи натоварване.

Така и сред великите гении на словото като Христо Ботев и Жан Пол Марат, Байрон и Пушкин, Ригас Фереос и Раковски, Кошут и Мицкевич, Шандор Петьофи никой не дири кой е по-велик от другите. А сред тях е и Пейо Яворов – световен поет, гений, който преминава през света и през душите ни, дори днес, повече от 100 години след все още потресаващата „смерть поэта“!

Това е труд, преживявания и преживелици, самоотричане и себевричане, тържества и трагедии, непрестанен път подир вяра и копнение, непрестанно търсене на истина и верните думи…

Георги Бакалов здраво „окастря“ стихотворение на 18-годишния Пейо Тотев Крачолов, а той му отговаря: „Разбира се, че не се сърдя, па и глупаво щеше да бъде, ако сторя това. Ако туй окастрюване несполучливите куплети възбужда някакво чувство у мене – е благодарност. Така ще позная грешките си, а познатата грешка, като се има повече внимание, мъчно се повтаря… Ще победя, предполагам с четение…“ (26.V.1896 г.,П. К. Яворов, „Между стиха и куршума“, Кореспонденция, подготвил за печат Цочо Билярски, С., 2003 г., с. 9 )

И той чете – както споменава в друго писмо години по-късно: до безпамет. И израства като гениален поет. Посочвайки „грамадната“ разлика между първата редакция в сп. „Ден“ (1896 г.) и последващата редакция в стихосбирката „Стихотворения“ (1901 г.) „и в съдържанието, и в стиха, и в езика“ на стихотворението „На нивата“, например, критикът Георги Цанев отбелязва „колко бързо пораства и се развива Яворов“. ( Пейо К. Яворов, „Стихотворения“, т.1 от Съчинения в седем тома, изд-во „Захарий Стоянов“, С., 2010 г., с. 462)

Над своите стихове Яворов работи постоянно – дори след първия си опит за раздяла с живота той диктува на брат си Атанас поправки върху отделни строфи.

Драмите „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва…“ са явление в българската драматургия. Пред поета Кирил Христов Александър Балабанов споделя, че най-добрите актьори в Народния театър го уверяват, че за пръв път виждат българска пиеса като „В полите на Витоша“, която може да бъде поставена и на европейска сцена. Критиците Божан Ангелов, Боян Пенев и Владимир Василев я наричат превъзходна! А проф. Шишманов пише по този повод до Яворов: „Радвам се двойно и за нашата книжнина, и за Вас. Доказа се,… че Яворов не си е изписал още ръката.“ (26.VІІІ.1911 г., „Между стиха и куршума“…, с. 102)

Той е всеотдаен – в делата си, в творчеството. Всеотдаен в любовта и от нея са радостите и трагедиите му – така се раждат „Две хубави очи“ и „На Лора“; всеотдаен и в македонските борби на българите – той е по публични събрания в Силистра, Русе, Свищов, Рахово, София и за него е много важно да бъде делегат на Х конгрес на ВМОК – навлиза все по-навътре в македонските работи. По-късно е с четите на Вътрешната организация – с Михаил Чаков, Гоце Делчев и Яне Сандански. И ако Македония тогава и завинаги има нужда от свой Ботев, има го – това е Яворов! Има и неговия хектографски лист „Свобода или смърт!“ – един от върховете в българската революционна журналистика, духовен наследник на Ботевия вестник „Знаме“.

Пред руския журналист Владимир Викторов-Топоров водачът на ВМРО Тодор Александров казва: „Той като никой друг разбира най-дълбоката същност на нашето движение… Ако искате да разберете македонското движение в неговия общ вид, идете при Яворов. Той не обича да говори много, но говори съществено.“ („Между стиха и куршума“…, с.175)

А проф. Шишманов пише до поета: „Четох в „Мисъл“ с голям интерес трогателните спомени от революционната Ви дейност в Македония. Още едно доказателство за редкия идеализъм на известна част от нашата интелигенция. С такива синове един народ не умира.“ И – „Има епохи, когато поетът трябва да бъде в първите редове на борците за светлина, правда и култура“ (9.ХІ.1907 г., „Между стиха и куршума“…, с. 79-80).

Той, Яворов, е в първите редове. Всеотдаен е и не се щади – нито в опожаряващата го любов, нито в синовната, нито в братската обич към сестри и брат, нито в македонските борби по вестникарските страници и в барутните сражения при Голешево и Баня. Войводите се стараят да го бранят – Чернопеев през октомври 1912 г. му забранява да вземе участие в битката при село Баня, Разложко, а години по-рано при Голешево, където поетът стои неизменно изправен пред куршумената градушка на низамите, Йонко Вапцаров го заслонява с тялото си – по предадени от дъщеря му Мая Вапцарова негови спомени – с думите: „Майка България като мене много ке роди, ама Яворов е един!“ Тези грижи не му пречат обаче да организира – и то със самия Йонко Вапцаров! – и да проведе само с още двама-трима воеводи, без оръжие, почти митичното безкръвно освобождаване на град Кавала от османлиите…

Разнолик е Яворов и в творчеството, и в живота – но единен като личност и творец: гений, понесъл в душата, в сърцето и в ума си неспокойната българска съдба. Продължил и обогатил Ботевата традиция в поезията и вестникарството. За модерната поезия в ония години не може да се говори без да се говори за Яворов – с такава мисия Гео Милев обикаля страната, за да говори в Ямбол, в Сливен, дори в Чирпан за съвременна модерна поезия и неизменно цитира Яворов – поемата „Нощ“ е любимата му рецитация пред публика…

Светът цял бушува в душата на Яворов – „Цял свят си е надул гърдите / и стене в тая адска нощ“ („Есенни мотиви“, V) – оттук идва препратка към „Нощ“: „Аз чезна и се сливам/ с мъгли страхотни – задушливи,/ на ада сякаш из недрата/ стихийно блъвнали въз мене“. Проф. Михаил Неделчев отбелязва, че поетичните творби на Яворов „препращат своите послания една към друга, осмислят се взаимно“. Същото пише за публицистиката на поета в хектографския вестник „Свобода или смърт!“ доц. Милкана Бошнакова – уводните стати в отделните броеве на листа са отделни части на едно цялостно публицистично произведение. Нещо повече, според мен, те намират своето продължение и в другите т.н. „македонски“ статии след хектографския лист, особено във вестник „Автономия“…

Ако трябва по-общ поглед – всичко в творчеството на Пейо Яворов е взаимосвързано – и поезия, и публицистика, и драматургия – преплитат се идеи, персонажи, теми и мотиви – така, както се преплитат и взаимно обуславят деятелностите на човека, поета, публициста и вестникаря, революционера, мъжа, на цялостната Яворова личност в живота. И животът, и цялостното му творчество заедно са една прекрасна поема с публицистични и драматургични навеи, или драма с много поезия и публицистика в нея – „дни в нощта“ и с нощи в дните…

Той е един неспокоен, постоянно търсещ дух: „Все туй копнение в духът/ все туй скиталчество из път,/ на който не съзирам края./ И поглед вечно устремен/ напред, без там/ пристанище да зная.“ Не са ли достойни тези стихове да бъдат изписани в българската Алма матер в София – Софийския университет?

Той е съпричастен и към световните неволи – към драмата на евреите, към всички бежанци, понесли тревогите на света в съдбите си. А какво да кажем за стихотворението „Арменци“? Заради него цял един народ – арменският! – го боготвори и на големия площад в Ереван пред неговия паметник рецитира драматичните стихове на своя език и пее, „тъй както през сълзи се пей…“

Какво да кажем за неговите „Хайдушки копнения“ и „Гоце Делчев“ – върхове в българската мемоаристика и художествена проза!

Днешните международници и политически анализатори могат само да сведат глави пред строгия анализ и пред прозорливостта на Яворов в статиите му по т.н. „Македонски въпрос“ – много от тях и днес са актуални – а някои са писани в дълбока нелегалност в тайни селски квартири или в пещерите на Али ботуш планина, без телеграф, без радио и без интернет…

Той вечно дири. Той не живее, той гори – това ни казва Яворовата поезия и това горене ни събира всяка година пред неговия паметник в Чирпан на неговия рожден ден. Да се докоснем до неговите искри.

Да се докоснем до неговото самосъзнание за голяма важност на делото и творчеството му – иначе как да си обясним, че той грижливо запазва по някой екземпляр от хектографския лист – за времето след него, за свидетелство на бурните дни в Македония. Как да си обясним иначе и постоянните поправки на стихотворения – да влее по-добре в тях живеца на своето време и на бъдещето, което ще им се възхищава, ще страда с тях и ще се учи от тях…

Яворов е гений с мисия в едно време на продължаващо Възраждане в Македония след голямото българско Възраждане, на национални борби, на погромени идеали и оеснафяващо се общество в свободна България, на търсения в българската поезия – съвременна, модерна и човечна… Мавърът си свършва работата… Той драматично приключва своята мисия и трагично си отива – това най-добре разбират приятели като Тодор Александров и му помагат с чаша отрова и револвер.

Но мисията Яворова и без Яворов ни обладава още и така ще е поколения напред. Завинаги – в българската и в световната история: и ние, и светът все ще го преоткриваме и всеки от нас ще допринесе по нещо за това. В този миг искам да отдадем дължимото на онези, които вдъхват сила на постсмъртния живот на поета – на Асен Златаров и Иван Шишманов, на Михаил Арнаудов и Боян Пенев, на Владимир Василев, в по-ново време – на Васил Колевски и на Милка Марковска, на Михаил Неделчев и на чирпанеца Димитър Михайлов, на незабравимия наш дългогодишен уредник на къща музей „Пейо К. Яворов“ в Чирпан поета Димитър Данаилов, на Милкана Бошнакова, също от Чирпанско, и Катя Зографова, Стефан Памуков… – всички те – и други като тях! – великолепни учени. Да отдадем дължимото и на писатели и журналисти, на музейните специалисти и на безбройните български учители, които разгръщат пред младите хора съкровенията на Яворовото творчество.

Най-после и на Ганка Найденова-Стоилова, без чието апостолско дирене много неща от живота и творчеството на Пейо Яворов биха останали неизвестни, както и къщата музей в Чирпан кой знае дали и кога щеше да се открие за всеки от нас и за световната култура.

Както прави това вече 30 години и фондация „Яворов“ – в страната ни и извън българските граници – по разни географски ширини…

С тях мисията на Яворов продължава – да горим ние, не просто да живеем; да носим в душата си родината, „триж злочеста“, и със собствената си кръв да чертаем Яворовия български кръст „От Дунав до Егея бял/ от Албанската пустиня/ до черноморските води…“

И накрая ще споделя – преди години, в началото на 90-те през миналия век, в Мелник един млад мъж, българин от Пиринска Македония, без подканване, започна да рецитира пред мен едно след друго стихотворения на Яворов. Когато реши да приключи с това, ми каза: „Ние тук нямаме нужда от бог, ние си имаме Яворов!“

Това е за тази вечер, на 144-я рожден ден на световния поет-революционер за самия Яворов и за всички вас. А за мен, да кажа тези думи – за мен е чест!

Благодаря.