Бойчо Момчилов е данъчен консултант на свободна практика с множество публикации на данъчно-правна тематика в печатни и електронни издания.
Член на БСП
За никого не е тайна, че в България данъчната тежест върху доходите от труд е значително по-голяма от данъчната тежест налагана върху доходите от капитал. Като тука под капитал според мен следва да се включат всякакъв вид пасивни доходи от различни видове финансови активи, парични средства, недвижима собственост и др.
Тук не следва да се включва само дивидента, който е доход от финансови активи, но и лихвата например, която е доход от парични средства, доходите от наем на недвижима собственост, капиталовите печалби от продажбата на финансови активи и др.
Облагането на въпросните доходи е в рамките на 5% (дивидент) до 10 % и то при придобит от физическо лице доход, докато данъчната и осигурителна тежест налагана върху трудовите доходи е над 30 %. Според мен това е една очевидна несправедливост, която допринася в много голяма степен до неравенството в обществото.
Ето защо считам, че е много по-лесно да се обоснове едно увеличаване на данъчната ставка на облагането на доходите от капитал, отколкото допълнително увеличаване на данъчната тежест върху трудовите доходите, пък било и то за по-високите от средните за България доходи.
В повечето европейски държави след финансовата криза от 2008 г. се въвежда под една или друга форма т.нар данък богатство, чиято философия на облагане е коренно различна от сега действащото у нас законодателство за облагане на придобити доходи.
Основната идея на подобен вид данък е да се облага не само придобит от физическо лице доход, а да се обложи доходността, която му носят всички притежавани от него активи (финансови или недвижима собственост) в целият свят или да се обложи т.нар икономическа доходност на активите.
Колкото и революционно да звучи тази идея за нашите географски ширини, смятам, че с подобен вид данък, данъчната тежест върху капитала във всичките му измерения, може поне малко да се доближи до данъчната тежест налагана в момента върху трудовите доходи.
Облагането на доходността на активите, а не само на изрично придобит от физическото лице доход се налага, тъй като в момента данъчната практика познава множество схеми, при които едно лице може да ползва фактически неограничено активи поставени под негов контрол, без реално да ги придобива по смисъла на данъчното законодателство. Това в повечето случаи се постига, когато формално активите се водят собственост на контролирани от физическото лице дружества или друг вид юридически лица.
Твърде често срещана практика например е собственик и управител на едно дружество да ползва активи на това дружество (материални и парични) като свои, като в същото време трудовите доходи, върху които плаща данъци и които сам си е определил са символични и със сигурност не могат да му осигурят стандарта на живот, който той подържа ползвайки фирмените активи.
Тоест, ако активите, които реално ползва въпросният собственик, бяха закупени от него като физическо лице с придобити и декларирани от него доходи, данъците, които следваше да плати са много повече отколкото реално е платил върху ниските трудови доходи, които е декларирал. Това разминаване между реално декларираните и придобити доходи и реално ползваните от физическите лица – собственици на бизнеси, активи, лесно може да бъде установено от информацията, с която разполагат в НАП. Или най-общо казано в момента е масова практика един собственик на бизнес да плаща данъци върху заплата в размер на 2 000 лв. например или по-малко, а реално да ползва активи за 500 000 лв., чието ползване остава реално погледнато необложено.
От друга страна, ниското данъчно облагане на дивидента е стимул за данъчни злоупотреби и много често в практиката например реално погледнато трудови доходи се декларират, като доходи представляващи дивидент. Схемите за това са много, но не те са предмет на настоящата статия.
До известна степен, през 2014 и 2016 г. съответно чрез промени в ЗДДС и ЗКПО, беше направен опит да се обложи с данъци това широко разпространено ползване на фирмени активи, като тези опити придобиха популярност сред обществото като данък уикенд.
Въпреки тези опити обаче, според мен, данъчната тежест върху ползването на фирмени активи е доста по-ниска, отколкото ако същите тези активи бяха придобити от собственика на бизнеса с декларирани от него трудови доходи.
Така например с промени влезнали в сила от 2016 г. в ЗКПО, се предвиди данък върху разходите в натура, чиято идея беше да обложи работодателите за предоставените или ползвани от самите тях фирмени активи. Ставката на въпросният данък обаче е 10 % , като за данъчна основа служи общият размер на сумата на част от годишните разходи начислени за ползването на съответния актив.
За да бъдем коректни и изчерпателни обаче, тук следва да направим едно важно уточнение. За да се приложи гореописания ред на облагане с данък върху разходите, нормата на чл.204 от ЗКПО изисква, въпросният собственик, който ги ползва, да упражнява личен труд в дружеството.
Ако собственика не упражнява личен труд в своето дружество, практиката на НАП е въпросното ползване на фирмени активи да бъде квалифицирано като доход от скрито разпределение на печалбата по смисъла на закона, който доход се облага като дивидент придобит от физическото лице. Както стана ясно по-горе ставката на данъка върху дивидента е 5%. Тоест дори и в тази хипотеза на неправомерно ползване на фирмени активи, данъчната тежест, която следва да понесе собственика заради това ползване е почти символична и несравнимо по-малка, ако беше придобил същите тези активи с декларирани от него трудови доходи.
Действително, тъй като скритото разпределение на печалбата (СРП) може да се определи като неправомерно ползване на фирмени активи, закона е предвидил и други неблагоприятни последици, но те са за юридическото лице, което е извършило въпросното СРП, не за физическото лице, което фактически ползва актива за лични нужди.
Още повече, че една от тези неблагоприятни последици, а именно налагането на имуществена санкция за извършеното скрито разпределение на печалбата, автоматично отпада, ако това обстоятелство се декларира.
В такива случаи, като неблагоприятна последица остава само непризнаването за данъчни цели на разходите, които са опредени като СРП и то само ако са счетоводно отчетени разходи в тази връзка.
От гореизложеното е видно, че сегашната правна уредба позволява на собствениците на бизнеси, вместо периодично да си изплащат възнаграждения, които да облагат като трудови с данъчно – осигурителна тежест около 35%, да ползват парични средства и други ресурси на притежаваните от тях дружества, да декларират въпросното използване като скрито разпределение на печалбата (СРП) и съответно да бъдат обложени с данък върху дивидента със ставка 5 %.
Всичко това идва да покаже, че ако търсим някаква социална справедливост при данъчното облагане на доходите на физическите лица, следва сериозно да преосмислим облагането на доходите от капитал и поне частично да доближим това облагане до данъчната тежест налагана върху доходите от труд.
Текстът е препечатан от Солидарна България
