Д-р Дурев, можем ли да търсим политически знак към България с новия посланик на Русия?
Едва ли можем да търсим политически знак в пристигането на нов посланик, след като е приключил мандатът на досегашния. Това е регулярна и очаквана смяна не просто процедурно, а и персонално. Рядко ръководител на руската мисия в България е оставал два мандата, според сегашните разбирания. Всъщност, за цялата над 140 годишна история на дипломатическите ни отношения с Русия има само два такива случая – предходният посланик Юрий Исаков и Георгий Бахметев в началото на ХХ век, които остават в България осем години. Ако подобна промяна бе извършена изненадващо и предсрочно, тогава можеше да говорим за знаци, но сега всеки подобен разговор би бил най-малкото пресилен.
Какво можем да кажем за новия посланик – ще повлияе ли нейната личност върху българо-руските отношения?
Особеностите на личността винаги влияят на нашите занимания. В една чувствителна област като дипломацията това важи с още по-голяма сила. Въпреки че посланикът е изразител на официалната политика на дадена държава към друга, неговите лични качества, недостатъци и особености могат да предопределят ефективността на двустранните отношения и правилното разбиране на провеждания външнополитически курс. Що се отнася до биографичния профил на новия посланик в България, то и тук не можем да говорим за кой знае каква изненада. Още от декември 2019 г., след изказването на Сергей Лавров по повод СОК Камчия, в България се експлоатира темата за руската “мека сила“. Силната активизация в областта на разнообразни културни и образователни инициативи, програмите за популяризиране на руския език и т.н. правят новия посланик Елеонора Митрофанова изключително подходяща за продължаването на този курс. Като директор на Россотрудничество, федерална агенция с доста сериозен бюджет, Митрофанова познава достатъчно отблизо един от главните инструменти на руската “мека сила“. Българският народ все още е достатъчно възприемчив към руската култура, а това прави изпълнението на подобна задача значително по-лесно и ефективно, на фона на задълбочаващите се политически противоречия на държавно ниво, които в доста отношения изглеждат привидни. Ако трябва да очертаем някаква перспектива, то с голяма вероятност през следващите години акцент в двустранните отношения ще бъдат именно елементи от инструментариума на така наречената “мека сила“. Акцентирането върху подобна политика става все по възможно, предвид отношенията между ЕС и Русия, в чийто контекст едва ли ще е лесно развитието на нови стратегически инициативи в политически и енергиен план. Накрая, няма как да не отбележим, че България вече едва ли може в да се причисли към приоритетните партньори на Русия в други области.
Продължението на Турски поток през България е факт. Затворена страница ли е тази тема или газопроводът може да бъде повод за нов американски и руски натиск върху България?
Подобен въпрос никога не може да бъде затворена страница, защото тръбопроводната геополитика е елемент от стратегическите програми на повечето ключови за международната система актьори. Положението на България я поставя под периодичен натиск от една или друга посока. Освен географията, за това допринася и устойчивата склонност на българския политически елит лесно да се поддава на подобен натиск. Предвид ситуацията в Украйна, бе повече от ясно, че такъв проект рано или късно ще се реализира и това е свързано с логиката на пазара. Когато говорим за така наречената енергийна зависимост от Русия, трябва да сме наясно, че тази зависимост е двустранна. След като не успя да насочи западносибирския енергиен вектор към Китай, единственият голям пазар за добива от този регион остава Европа. По този вектор няма нужда и от сериозни първоначални инвестиции, защото съществува добре изградена преносна мрежа още от съветско време. В допълнение, приходната част на руския бюджет все още е силно зависима от търговията с енергоносители, което прави малко вероятни дългосрочни енергийни противоречия с Европа. Устойчивостта на подобни проекти до голяма степен зависи и от броя на заинтересованите актьори, имащи пряко или косвено отношение към тях. Към момента Европа има два пътя за ограничаване на зависимостта от един доставчик. Ограничаване на обема на потребявания тръбопроводен газ, за сметка на втечнен газ или ограничаване на употребата на газ въобще, за сметка на възобновяеми източници. Първият вариант, макар обемът на потребяван LNG да нараства, все още не може да отговори адекватно на потреблението, а за тези, които виждат във втечнения газ “спасение от руската зависимост“ искам да припомня, че Русия е сред водещите вносители на такъв в Европа. Вторият вариант, който е в съзвучие с Парижкото споразумение, е на дневен ред в ЕС, но все още се развива твърде неравномерно в отделните държави. Тези тенденции трасират благополучното бъдеще на тръбопроводния газ от Русия поне в средносрочна перспектива.
Има ли някакво развитие и промяна в руската политика на Балканите в последните години?
Трудно е да се говори за някаква общобалканска политика. Русия провежда различна политика с отделните балкански държави. Тази политика често е дори противоположна, за да може да бъде поставена под общ знаменател. Все пак, няма как да не отчетем, че има и някои общи характеристики. Такива са икономическата активизация в региона, придобиването на стратегически активи в енергетиката, опити за позициониране на политически представени групи, имащи за цел балансиране на отношението към Русия. Това е част от традиционния инструментариум на подобни актьори в международните отношения, а в случая с Балканите той бива и сравнително лесно приет. Следва да съобразим, че част от държавите на полуострова са част от ЕС, докато други не са, а това до голяма степен предопределя и различията в политическия курс на руската държава. Извън отношенията с Брюксел, руската политика на Балканите е заключена между стратегическото партньорство със Сърбия и тактическото партньорство с Турция. Балканският геополитически възел несъмнено ще продължи да е във фокуса на руската външна политика, макар да изглежда, че на дневен ред са други приоритети, особено що се отнася до България.
Какви са перспективите пред отношенията между Европейския съюз и Русия?
Трябва да сме много внимателни по този въпрос, защото сам по себе си ЕС не е еднороден субект и често интересите на отделни държави надделяват над общосъюзните. Преди всичко следва да видим перспективите в двустранните отношения между Русия и Германия, Франция, Италия и т.н. Все пак в германския енергиен баланс, който е силно зависим от вноса, около 1/3 от петрола, въглищата и газа идват от Русия, което придава различен нюанс на двустранните отношения. В общоевропейски план отношенията изглеждат по-сложни и вероятно ще продължат да бъдат такива. Очертава се една наднационална конфликтна фасада, прикриваща значително по-прагматични двустранни отношения.
